В таекуон-до водеща идея е неуморимостта в учението. Неуморно учим както техниките, така и как да мислим, какво да ценим, как да се изразяваме и как да постъпваме! Както е казал Махатма Ганди „Живей така, сякаш ще умреш утре и учи така, сякаш ще живееш вечно!“ В бойните изкуства ученици, учители и родители се учим заедно и един от друг. Благодарение на това израстваме!Публикувам свои лични размисли в настоящия пост, по една единствена причина – считам, че е мой дълг да ги споделя, за да се учим заедно, в името на общото ни израстване.
Явно сгреших някъде в подхода си спрямо един от моите ученици…За жалост от малцината, които те гледат в очите и се обучават по начин, по който вярваш, че изграждаш стойностни и дълготрайни взаимоотношения, че насаждаш ценности, знания и умения. Дори в подкрепа на тази интуиция, родителят те нарича „пример“ в живота на детето му. Най-неприятното усещане за един учител, е когато такова дете си тръгне без видима причина! Дори, наскоро успешно защитило новата си степен, което обикновено мотивира децата. Без никакво обяснение от родител, при това последната инициатива за кореспонденция в социалната мрежа остава без отговор. Тогава, за „обожавания“ досега треньор и „пример“ в живота остават въпросите, гадаенето за предполагаеми причини и самообвиненията. Повечето родители не виждат и не съзнават корените на отношението на учителя към неговия ученик. Считат, че пращат детето си на занимания срещу месечна такса и закупили всичко необходимо, в един момент спират да пазаруват от кварталния магазин. Мислят, че учителят просто ходи на работата и не влага нищо повече от себе си. Както е казал основателят на таекуон-до ген. Чой Хонг Хи „Учителят може да си позволи да загуби такъв ученик“. „Може“, но все пак остават няколко подобни случая (измежду стотиците дошли и тръгнали си през годините), които оставят следа и за които учителят си спомня често. При мен, това са няколко прецедента за 25 години, които са опровергали моята интуиция.
Мили родители, учителят не продава домати, а учи и възпитава Вашите деца! Той гради духовна връзка с тях. Тази връзка, разбира се няма силата на връзката родител – дете, но е достатъчно значима както за изграждането на личността на малкия човек, така и в сърцето на учителя. А родителят има пряко отношение и роля в гореспоменатите взаимоотношения!
Нищо не е само черно или само бяло! В негативите има и позитиви! В кумулативния ефект от обстоятелства като тези, аз намирам градивен ефект. Учителят също се учи и започва по–малко да раздава радост на учениците си, а повече да изисква. Става по-взискателен и съответно по-пълноценен за тези, които ще устоят и заслужат да получат това, което им се дава.
Много ученици са си тръгнали, много са дошли и достатъчно са останали при мен за четвърт век. Имам възпитаници, които отдавна не тренират. Едни живеят, учат и работят в чужбина, други намериха призванието си в различни поприща, но до ден днешен държим сърдечни отношения! Страхотни ученици, за които се сещам с гордост и усмивка, ученици, които намериха сили да кажат едно аргументирано „довиждане“ и „благодаря“, тръгвайки по своя път!
Уважаеми родители, зная че учите настоятелно децата си да казват „добър ден“ и „довиждане“! Винаги ги питате „ каза ли довиждане?“, „какво ще кажеш на треньора?“. Някой път, дори толкова натрапчиво, че детето намразва тези думи и не иска да ги изрече или изпитва срам, защото му напомняте пред мен. Моля Ви, ако децата Ви все още не могат, защото са деца и тепърва се учат, то опитайте Вие да го изречете това „довиждане“, когато се налага и да добавите поне един аргумент! Така ще научите детето си, посредством лоялност и коректност, да не затваря вратите след себе си и да не се налага да обръща глава, когато срещне случайно някого на улицата. Така ще помогнете и на нас учителите да отчитаме грешките си обективно и да сме по-полезни на децата! Ние също се учим!
С уважение,
М. Трифонов
