Родителите и бойните изкуства (съвети за родители)
Скъпи родители,
Изхождайки от своя дългогодишен опит в обучението и възпитанието на деца, реших да си позволя да напиша тази статия, базирана на синтез на наблюдавани от мен модели на взаимоотношение родител – дете – учител. Нещо повече, реших че е мой дълг и отговорност да я напиша.
Като предисловие ще представя една стара сентенция, която е валидна не само за бойните изкуства, а за родителското и учителското дело, въобще: „Не е важно какво правим за децата, а на какво ги учим да правят те за себе си, за да имат по-добър живот!“ В бойните изкуства наричаме това възпитаване в самодисциплина и самоконтрол. В училище и в детската градина го наричат възпитаване в самостоятелност. Но коренът е един и същ. Това е градация на качествата.
И така, за „Забавлението“:
Не казвайте на детето си, когато го изпращате на тренировка „приятни забавления“. Случвало ми се е не веднъж да работя с дете, получило такива заръки. Няма как да очакваме да постигнем резултат и да работим сериозно с дете, инструктирано от своя родител да се забавлява.
А на треньора, повярвайте не му е забавно. Той се буди нощем и мисли как да научи най-добре учениците си, как ще се представят на предстоящия изпит или състезание, търси грешки в себе си и накрая мълчаливо поема вината и упреците на разочарованите, които не са намерили търсените забавления.
Ние треньорите знаем как да забавляваме децата, да ги мотивираме, да ги накараме да се усмихнат, но заедно с Вас родителите трябва да изградим нагласата в тях, че се занимават с нещо сериозно и отговорно! Когато детето Ви разкаже каква шега е казал учителя и каква смешка е направил, попитайте го, „а какво научи от учителя си днес?“
За „трудностите“:
Когато детето Ви каже „ много е трудно и уморително, не мога, не е за мен, не искам повече да ходя на тренировки“, преди да го подкрепите в отказа, помислете за ситуациите, пред които ще го изправи животът! Те няма да са по-малко трудни, уморителни и нежелани. Използвайте момента да научите детето си да не оставя „магарето си в калта“, да върши не само това, което иска, а и това което трябва да бъде направено! Давайте му примери за смелост, отзивчивост, отговорност и трудолюбие! Утре Вашето дете ще е на 30 – 40 години и наред с битките си в живота, ще трябва да се грижи и за Вас. Ще бъде трудно и уморително. Залата за бойни изкуства е място за подготовка и училище за живота (доджанг)!
Самият аз съм гледал болни родители две години на легло и при смърт в семейството, в същия ден съм влязъл при децата в тренировки и съм намерил сили да им се усмихна. Но преди това, близо 30 г. съм бил в доджанг. За жалост, съм чувал за хора, които са отказали да се грижат за собствените си родители и за децата си…, не защото не са ги обичали, а защото е било трудно…
За „бързането“:
Много родители очакват бързи резултати от обучението, относно дисциплината, двигателната култура на детето и израстването му като личност. Възприемат тренировките на детето като блиц-курс. Имал съм случаи, в които получавам благодарности от родители за всичко, което съм бил направил за дете, което е спряло да тренира. Та аз съм имал досег с него година, две, три! Ние не сме имали нужното време заедно, за да направя това, което съм можел и искал! Тези родители са забелязали началото – една бегла следа, която бързо ще бъде заличена в съзнанието на детето, а резултатът от нея е мимолетен. Истината е, че бойното изкуство се учи цял живот, защото колкото по-дълго се практикува, толкова по-траен и осъзнат е резултатът! Аз самият продължавам да се уча!
Бързането в израстване в степен също е често срещан проблем. В повечето случаи, родителят е подведен от желанията и амбицията на детето, което все още няма правилна самооценка. В други случаи, амбицията е от страна на родителя, който няма база за сравнение, за да изгради оценка. В бойните изкуства традицията повелява инструкторът, имащ компетентна оценка да предложи на ученика да се яви на изпит, когато е готов! Сигурен съм, че няма треньор, който да не се е сблъсквал с въпросите, задавани от родители: „Може ли детето ми да вземе две степени на веднъж?“; „Може ли да вземе жълт колан, защото приятелчето му от клуба вече има?“.
Скъпи родители, детето трябва да се учи и на търпение. На различните деца е нужен различен период от време, за усвояване на техниките и достигане на напредък. Това се дължи на различията в техните индивидуални психо-моторни особености. Не трябва да сравняваме детето с другите деца, а със самото него вчера и днес! Детето трябва да се обучава в спокойна обстановка и да се учи да се наслаждава и цени всяка малка стъпка напред в израстването си и в цветовете на коланите на бойното изкуство. Не трябва да постъпваме така, че изискванията към детето да надхвърлят неговите възможности. В този случай, с гаранция ще получим обратен ефект. С новата преждевременна степен се изкривяват изискванията към детето, създава се напрежение и в залата, а треньорът и детето остават безсилни.
За „разочарованието от загубата“:
Нека заедно учим Вашето дете да цени и приема достойно загубата! Да се учи от загубата и да я използва за мотив да продължи, а не за отказ и страдание. Не защото трябва да е губещ, а защото трябва да се научи да губи! Само така ще може да надскочи загубите в живота, да оцени победите, а след време да разбере какво е спечелил, губейки. Най-ценното от загубата е извличането на поуката!
„Извинявам се, че закъснях“:
Скъпи родители, структурата на тренировката има своята цялостност, и строго определена последователност, която предпазва Вашето дете от травми! Пристигането навреме, както и закъснението показва отношението Ви към това, с което се занимава детето Ви! Закъснението за тренировка прекъсва учебния процес, превръща треньора в портиер и страдат всички останали деца, които са дошли навреме и току що са щели да научат нещо. Бойното изкуство възпитава в точност и отговорност. Нека учим децата заедно! Горе написаното е залепено на вратата на залата на клуба ни от години…
Въпреки, че детето е добре възпитано и казва „извинявам се, че закъснях“, нека да не учим децата, че извинението е достатъчно, за да реши проблемите! Извинението в един момент се превръща в навик и се прилага за всяка грешка, но не поправя счупеното и не връща човешки живот! Нека учим децата, как да не се стига до извинения!
С дълбоко уважение,
М. Трифонов – автор
